Fibank Smart Lady Валентина Милкова е родена в град Трън. Живее и работи както в Перник, където управлява частна занималня, така и в село Милославци, където има 40 дка насаждения от сертифициран за биологично производство касис. По образование е учител и доктор по педагогика. Със съпруга си Росен имат 10-годишна дъщеричка – Калина.
Преди 6 години се регистрира като земеделски производител и започва да сади касис. Започва с 13 000 коренчета, които докарва от Полша. През 2020 г. се радва на първа реколта. Започва да прави и първото и единствено българско вино от касис „Седем 7“.
Вие, Валентина, сте учител, който и в момента практикува професията си в Перник. Как се решихте да станете и земеделски производител и да засадите ниви с касис на село?
Да, в момента живея и работя както в Перник, където имам частна занималня, така и в Милославци, където имам 40 дка насаждения от сертифициран за биологично производство касис. По образование съм учител с ОКС Доктор по педагогика.
Добре помня как стана. Беше снежен месец март през 2018 г.,
отидох на работа, въздухът миришеше на пролет, нали знаете, всеки сезон, когато настъпва, има своя отличителен мирис: зелени тревички, самотни песни в голите клони, мрачно усмихнато небе и заявих това, което дълго време знаех само в сърцето си – не ми беше достатъчно да ходя на работа всеки ден в града. От години глас в главата ми повтаряше всеки път, когато пътувахме покрай брезнишките полета и Знеполе, отивайки на село: “Земята, Валя, земята“. И се регистрирах като земеделски производител.
А защо точно касис? И как се стигна до там да правите вино от касис?
Детска мечта, поддържана от ежегодно натрупващите се спомени за знойни лета с дъх на касис в юлското утро, сочни плодове и удоволствието да е константа в живота ти. Нямаше как да е друга култура.
Това, което хората не знаят или са забравили, е, че нашият край никога не е бил житницата на България. Нито климатът го позволява, нито почвата е плодородна, а резултатите, които се постигат от житото и царевицата в момента, са вследствие на използването на огромни количества изкуствени торове и отравяне на земята. В по-далечни времена не се е сеел и „слънчоглед за подпомагане“. Освен традиционната за Знеполе култура картофи, масово се е отглеждал хмел, конструкциите за отглеждането му отдавна вече ги няма, а в Туроковското поле по време на ТКЗС, когато агроном там е бил моят чичо, е бил засаден касис. Касисът е изключително полезен и богат на витамини, минерали и флавоноиди плод.
След войните цяла Европа се е опитала да компенсира продоволствената криза. Отглеждането му по това време е било трудоемко и непосилно, но насажденията в Трънско са се развили добре, дали са богата реколта, чието бране на ръка също се е оказало невъзможно.
Виното, което правим вкъщи, е с онзи аромат, който ме връща в по-щастливи времена, изпълнени със зелена нега и соковете на лятото, налети в едрите черни плодове. То е първообраз на това, което правим в момента. През 2020 г. от първа реколта – неочаквана, защото касисът плододава след третата година, създадохме първото и единствено българско вино от касис „Седем 7”.
От 5 години се занимавате със земеделие, започнали сте с 13 000 коренчета от Полша, садили сте всичко на ръка. Какъв път трябваше да извървите, за да създадете стабилна основа? От кого получихте най-голяма подкрепа?
С регистрацията като земеделски производител поставихме началото на една на пръв поглед неравностойна битка на човека със земята. Да намериш земя за обработване, свободна от аренда, по това време в Трънско беше невъзможно. Всички големи, плодородни блокове бяха вече заети. Сдобихме се със земя, обрасла с глог, шипка, бор и за красота някое младо дъбче. Гъста, непроходима растителност, типично по трънски. Ниви, неработени повече от 50 години. Съвет от добри хора получих: да взема въже и да се обеся на „дубче“, това е дъб на трънски диалект.
А изненадите предстояха. На Груината чука – любимо място, след почистването открихме дупка, изкопана преди 40 години от близката, неработеща вече тухларна, на Беловъц – течение и глинеста почва, имоти с неустановена собственост и многобройни наследници. Тогава повярвах в чудеса. Помогнаха ни добри хора от моето село и родния Трън, роднини и приятели, с други съдбата не пожела да ме срещне лице в лице, но добротата им ще помня цял живот.
Как се подготвя за засаждане необработвана, обрасла земя ми обясни наш приятел, също земеделец: „Тия земи, Вале, ги остави, невъзможно е.“ Почистихме растителността, камъни с чували с дни изнасяхме от полетата. 38 Зил-а почва и оборска тор бяха насипани из полето.Товарехме на ръчни колички, разсипвахме ги по цялата площ и с гребла, на ръка, я разстилахме върху земята. Всеки ред е копан на ръка, с мотики. Там, където каменистата почва не позволяваше, копаехме с кирки.
През 2020 г. на пазара излезе червеното вино от касис. През следващата 2021 г. създадохме „Розе под дъжда“. Още помня жегата по обед. Бях сама на полето, нямахме пари за работници, а градушката ежедневно отнасяше и малкото останали неузрели зрънца. Берях сама остатъците от сочните плодове, а бурята ме гонеше. Гърми, трещи, вали. Ронех сълзи и молех да почака. Така се роди поетичното описание на „Розе под дъжда“. Направихме 150 бутилки и ги продадохме за един ден. Добри хора ходят по земята.
„Седем 7“ стъпи уверено на пазара през следващите години. Участието ни в дегустации, изложения и фестивали се отплати. Взехме отличие от винения фестивал в Созопол, участвахме в престижно гурме изложение, включиха ни в гурме каталог на премиум храни и напитки от България и Средиземноморието. Много продадени бутилки, редовни клиенти и партньори.
Стремим се към затваряне на цикъла на производство и към предприятие, което да стъпва на принципите на кръговата биоикономика.
Какво е личното ви усещане – държавата подкрепя ли българския бизнес, или му е длъжник?
Ако под „държава“ визирате административната и законодателна рамка, с която трябва да се съобразяваме при работата си – да, категорично е длъжник. Най-трудно е да се работи при неяснота и тълкуване на закон и наредби, различно на всяка инстанция. Това ни коства отказан първоначално проект, три години съд и нелека борба да отстоим правото си да работим.
По отношение на финансирането – директните плащания са абсолютно задължителни, защото в крайна сметка те са механизъм, който ни подпомага, а не начин за печалба, както много колеги земеделци смятат. Именно затова, при разпределението им трябва да се даде приоритет на тези, които работят в действителност, а не разчитат на косене на ливади и слънчоглед за подпомагане. Друг е въпросът, че хората погрешно смятат, че това са едни лесни пари, които получаваме. Истината е, че ние трябва да спазваме много правила и ограничения. Най-много се ядосвам, когато чуя репликата „био, колко да сте био, вие пак си пръскате“. Липсата на информираност, както и злоупотребата с епитети като „био“, „органични“ „натурални“, които се дават на храни и продукти със съмнително качество и произход, ни поставя в тежката ситуация да преодоляваме недоверието у потребителя.
Какви са най-големите препятствия, които се е налагало да преодолявате в това си начинание?
Освен липсата на средства – всичко от нулата, без големи спестявания и инвеститори зад гърба ни, най-голямата трудност беше да оставям детето си да расте всеки ден, дълги седмици, месеци и години далече от очите ми и да осъзная колко бързо са минали тези години и колко много е пораснала Калина. Водех я с мен на полето да сади, да изрязва, да пръска с коприва. Да, най-трудно ми беше да я оставям спяща сутрин и да я целувам заспала вечер, когато се връщахме от полето.
Два пъти сте разчитала на финансиране от Fibank за бизнеса си. Важно ли е да има програми, които подкрепят жените предприемачи у нас?
Разказвам ви много лични неща, всичко, за което говоря не е просто бизнес, всичко е много лично и веднага се сещам за слогана от рекламата на Fibank – „моята лична банка“. Първа инвестиционна банка наистина се превърна в моята лична банка. В годините всичките си начинания съм финансирала със заеми, винаги от Fibank. Смятам, че хората, които се занимават с нашите финанси там, са отворени към нови идеи и предизвикателства и са висококвалифицирани, за да предложат необходимия продукт. Както ми казаха от банката, „Валя, ние работим, за да помогнем на бизнеса, а не да го фалираме“. И двата пъти, когато съм разчитала на Първа инвестиционна банка, съм получила подкрепа. За да стабилизирам бизнеса си по отношение на занималнята, реакцията на банката по време на пандемията беше светкавична, а това беше момент, когато ми се струваше, че няма да има изход. Що се отнася до земеделския производител, тази година Fibank финасира закупуването на нова жизнено важна техника за стопанството ни и помогна за реализирането на проект по сключен договор с Държавен фонд „Земеделие“.
Сега да допълним, че аз съм жена и при нас ситуацията е по-сложна, защото в природата ни е вменено да бъдем отговорни майки и съпруги, а после предприемачи, земеделски производители и мечтатели. Приветствам всяка програма за подкрепа на жени предприемачи, защото е изключително важно те да придобият увереност във възможностите си и да получат навременна подкрепа за това.
А какво мислите за менторските програми, свързващи жени, които се занимават с бизнес?
Менторските програми са чудесна инициатива, която оказва безценна помощ на жените с бизнес за изграждането на по-голямо самочувствие и подпомагане развитието на личностния им потенциал. С други думи, когато срещнеш разбиране и подкрепа, когато ти е гласувано и гласуваш доверие, за да надградиш и намериш съмишленици, е безценно. Обществото отдавна преглътна, че жените са успешни във всяко отношение и в бизнеса постиженията им са сравними с тези на мъжете. Но е вдъхновяващо да попаднеш сред „себеподобни“, преминали или преминаващи през същите трудности като теб, да получиш навременен съвет и информация, или просто да споделиш проблем и да знаеш, че отсрещната страна ще подаде ръка.
Имам удоволствието да познавам Илона Станева, директор Маркетинг и реклама във Fibank, като ментор. Вярвам,че когато човек върви по правилния път, той среща правилните хора. Преминатите трудности са ме научили, че трябва да се справям сама, сама търся отговори и утъпквам пътеки, доста съм мнителна към нови познанства. И когато Илона дойде в при мен, в моето село, на моите полета и изслуша цялата история на нашата борба, търпеливо, в подробности, с внимание, не можех да повярвам, че вече не съм сама, че има кого да попитам и кой да ме посъветва, и то експерт в областта си. Жените в бизнеса имат нужда от общност, в която да общуват, да се чувстват приети и подкрепени. Срещата ни се случи в момент, когато усещах, че губя почва под краката си и после ето ни – пием сироп от бъз и се усещам все по-сигурна в това, което правя. Жените в бизнеса, особено стартиращ, трябва смело да участват в такива програми, защото това ще им даде, както посока, така и средства да продължат.
Сигурно са ви задавали въпроса „Защо си губиш времето по чукарите?“. Какво отговаряте?
Да, най-често вкъщи. От малка обичам да се лутам из полетата на село, обичам слънцето, небето, мириса на окосена трева, песента на щурците, но винаги има нещо по-важно, което трябва да се свърши, къщна работа, ангажименти в града, неотложни срещи и мероприятия, а аз гледах да си открадна кратки мигове от вечността и да погледам планината или да набера билки. След като създадохме стопанството, вече имам готов отговор на този въпрос – ще косим, резитба е, брането започва, окопаването и т.н. Работата на полето предполага да сме там по всяко време на годината, дори само обиколката на 40 дка, разхвърляни в землището на моето село, отнема време. Никой не ме упреква, всички са наясно колко много работа има. Винаги намирам време да се изправя и да напълня очи, да чуя писъка на орлето в клоните, да погледам как калинката пъпли по стъблото на касиса, вятърът вее косите ми и съм щастлива, че мога да си взимам от всичко това по много.
Как изглежда във вашите очи успехът?
Успехът е насладата да обичаш това, което правиш. Продължавам да вярвам, че всеки труд се отплаща.
А каква е цената, която плащат жените, правещи бизнес в България?
Цена няма, това, което пропускаме, е безценно. Децата ни порастват, без да разберем, родителите ни остаряват неусетно, сливат се празници и делници.
В деня на 41-вия ми рожден ден обрахме първата реколта касис. Калинка, тогава на 6 годинки, протяга сънено ръчички и ме кара да обещая, че няма да закъснея довечера. Знам, че ще я излъжа, но тържествено обещавам и подпечатвам с целувка по топлата бузка. Тя заспива. Знам какво ме чака – отрупани с плод храстчета, когато слънцето напече, ще ни обгърне богат, плътен аромат на касис, ръцете ще са изцапани с тъмно червен лепкав сок, който постепенно ще премине в лилав и ще остави трайни следи, кръстът ще боли с дни, слънцето ще удря в тила и ще подканя да бързаме. Мухи, пчели, бръмбари се борят за своето пространство. Денят преваля, слънцето бяга и иска да се скрие... Моите хора са вече уморени, не знам колко пъти се вързаха на акъла ми да работят на фаровете на голфа, до тъмница, но този път настояват да привършваме. Мъжът ми Росен мълчи. После всички носят празни касетки и ми казват да не плача, че до два часа ще се справим. Мая отива при Росен и му шепне, че тя малки деца няма и не бърза, ще работим, но се притеснява за мен... Моите двама работници са роми от Трън, хората, които с мен и Росен насадиха, наториха, окопаваха в продължение на 4 години касиса на ръка, беряха и правеха резитба с нас, неотлъчно.
Вкъщи Калина ми е приготвила изненада. Две ръчички и много, много целувки за рождения ми ден. Един от най-хубавите в живота ми... Мисля, че е описателно, иначе трябваше да ви говоря за жертви, за себеотрицание и т.н.
Откъде получавате кураж и подкрепа?
От семейството и от лицето, което виждам всяка сутрин в огледалото. За щастие, съм омъжена за най-всеотдайния съпруг на света, готов да ме последва и в лудостта – Росенчо. И двамата сме трънчани, обичта към Трънско е по-голяма от всяка друга обич към роден край. Аз обичам полето, той – гората. Единодушни сме къде трябва да остареем и с какво да се занимаваме.
Занимавате се със земеделие, майка и съпруга сте, учител сте, имате и частна занималня. Как успявате да балансирате между всички тези роли, в които ви се налага да влизате?
Да, в момента продължавам да работя като учител. Ако си бил учител търпеливо 7 години, това остава за цял живот, а аз вече 20 години практикувам и не бих се отказала от професията си. Занималнята е основана преди 27 години от моята майка, която също е учител. Относно социалните роли, които всяка жена изпълнява – там нещата се усложняват. Нямам отговор дали успявам да се справя, това могат да кажат моите близки.
Каква е личната ви кауза? И какво ви се иска да предадете нататък чрез дъщеря си?
Желанието ми е природата след нас да остане непокътната.
На дъщеря ми искам да оставя усещането за стабилност, възможността да се връщаш на едно и също място и то да не се променя, обичта към хората и природата, любовта към родната земя, грижата за този свят, отговорността да поемаш рискове, удоволствието да си там, където е сърцето, и удовлетвореността да правиш това, което искаш.
